Един ден Лао Ши се прибирал вкъщи от пазара във Фошан и носел две големи пъстърви, с които да нахрани семейството си – съпругата си, старата баба Вей и малкият си син. Пътят му минавал през една клисура, в която слънцето трудно си пробивало път. Ожаднял и нетърпелив, Лао Ши бързал да стигне до кладенеца, който се намирал в средата на Седлото на Невидимия – така се казвала падината. Навел се над водата и отпил с удоволствие. Щом се изправил и отворил очи почувствал въздуха сякаш по–хладен. „Това е от хладината в клисурата”- помислил си Лао Ши и продължил към дома. Като се прибрал, вкъщи нямало никого. Лао Ши се зарадвал, че ще може да изненада домашните си с хубава храна, запалил три ароматни пръчици и започнал да чисти рибата. Не след дълго ястието вече цвърчало върху огнището, отвън се чул шум и Лао Ши зарадван хукнал да посрещне своите. Отворил вратата и видял сина си пръв пред останалите, както винаги, да носи стомна вода и да се усмихва. Слънцето прежуряло точно срещу лицето на момчето, то присвивало очи бърчело по детски носле, а тънкото му тяло се извивало, сякаш за да направи място на старата глинена стомна отстрани. Бил сезонът на вишните – прекрасните им цветове обсипвали градините и дворовете и превръщали всичко до което се докоснат в тиха красота. Препълнен с любов, бащата гледал как малкият му син върви по побелялата от цветове пътека и осъзнал, че точно в този момент изживява своят миг Дъ 神圣的, или единственият миг от живота на всеки човек, в който божественото се открива за кратко на сетивата му, може да се види, чуе или усети. Тази гледка така трогнала и развълнувала Лао Ши, че той се спуснал напред за да вземе тежката стомна от ръцете на детето. Докато отварял портата обаче, видял, че изведнъж синът му спира на място. Когато Лао Ши приближил детето видял, че това не е неговото лице. Това било друго дете и зад него вървели други хора. Изненадата в очите им била толкова голяма, че изведнъж Лао Ши изпитал смъртен страх. Обърнал се и погледнал къщата си, която обаче не била негова и побягнал с вой и писъци накъдето му видят очите. Смълчаният следобед отвърнал на виковете му с глухотата си и останал все така неподвижен, като огромен, упоен с вишнев опиум дракон. Лао Ши разкъсал дрехите си, но все оставало по нещо което да го кара да пищи и да се страхува, раздирал кожата си и продължавал да бяга и да се влачи нанякъде.
Оттогава станал Призракът Лао Ши и понякога се явява на хора, които отдавна не са се прибирали по домовете си за да им разкаже за своя страх. Посетените винаги оставят една паничка мляко за Лао Ши пред прага си, за да не умре той от глад.
И те, като него, вярват че един ден той ще намери дома си.
четвъртък, 18 юни 2009 г.
понеделник, 8 юни 2009 г.
Лао Ши и хитрият художник
Тази интересна случка станала в Дзянсу по времето на император Джу Юенджан, но не се знае точно кога. Тогава Лао Ши бил доста млад, обичал да посещава прочутите гостилници край Големият Воден Път Даюнхъ, да опитва от вкусната храна на майсторите-готвачи, както и да празнува с вино и веселите момичета 小姐. По онова време, практиката на рисуване върху тялото била много добре приета сред младежите, а по-смелите си поръчвали болезнени, но красиви татуировки при истински художници. Колкото по-страшна или причудлива била картината, толкова по-голяма стойност имала татуировката. Тъй като желаещите били немалко и броят им постоянно растял, в една долчинка край Даюнхъ около първите художници постепенно се събрали и други, докато мястото не станало като малко градче, с къщи, градини, магазинчета, ателиета, населени от художниците и техните помощници. Един ден Лао Ши се запътил натам, решен да замени нетрайните рисунки с истинска татуировка и така да впечатли малката групичка от весели момичетата 小姐 с които обичал да се забалява, а най вече едно от тях – хубавата Ян. Когато започнал да разглежда картините изложени пред работилниците на майсторите смайването му било голямо. Какви ли не чудни образи могли да се видят сред тях! Дракони, лъвове, Яю със зъбите като ножици, Дзуочъ със зъбите като шило, Големият Глиган Фънси и още много други. Но най-причудливи му изглеждали странните символи, донесени съвсем наскоро от търговци пътуващи към Далечният Запад. Тези символи изглеждали на Лао Ши като части, отломки от йероглифи и скоро той с учудване разбрал от художника, че са точно това. Знаците носели смисъл, били писменост – странните, недъгави йероглифи на хората от Запада. Възхитен, Лао Ши си избрал най-необикновения от тях и попитал художника, колко ще му струва. На другата сутрин станал рано, изкъпал се със студена вода, както бил го посъветвал художника и отишъл отново, нетърпелив да зарадва окото си с истинска татуировка. След като майсторът изковал с остриетата си знаците върху кожата на рамото му, Лао Ши си тръгнал доволен въпреки болката. Скоро и групичката от весели момичета се възхитила на чудната рисунка, но когато хубавата Ян попитала какво означава написаното, Лао Ши не могъл да й отговори, защото бил забравил да попита художника. Все се канел пак да намине през градчето на рисувачите, но винаги изниквало нещо по-важно и той отлагал посещението си в долчинката. Един ден, тъкмо когато се канел да прекоси Даюнхъ, чул зад гърба си тих, насмешлив глас:
- Не знаеш ли какво пише на рамото ти? Аз също незнам...
Това бил художника. Колкото и да го умолявал Лао Ши, онзи не казвал нищо, само се усмихвал загадъчно и твърдял, че човекът донесъл странните знаци, умрял внезапно, без преди това да разкрие значението им. От този ден Лао Ши загубил желание за вино и веселби, спрял да излиза от квартала в който живеел и скоро даже изведнъж отказал да пресече Даюнхъ дори за да си набави храна и вода. Години наред живял така, само на единият бряг, хората го намирали за странен, помагали му с каквото могат и го запомнили като Човекът от Горната страна на Даюнхъ. Понякога вечер дълго седял край мостчето и гледал близкият отсрещен бряг, където никога, за нищо на света не би отишъл. Последните сведения за него оттогава казват, че отишъл в градчето на художниците и изкарвал оскъдната си прехрана, като гонел и убивал мухите, досадните мухи, летящи навсякъде между картините, пречещи на художниците да рисуват спокойно.
Тази интересна случка станала в Дзянсу по времето на император Джу Юенджан, но не се знае точно кога. Тогава Лао Ши бил доста млад, обичал да посещава прочутите гостилници край Големият Воден Път Даюнхъ, да опитва от вкусната храна на майсторите-готвачи, както и да празнува с вино и веселите момичета 小姐. По онова време, практиката на рисуване върху тялото била много добре приета сред младежите, а по-смелите си поръчвали болезнени, но красиви татуировки при истински художници. Колкото по-страшна или причудлива била картината, толкова по-голяма стойност имала татуировката. Тъй като желаещите били немалко и броят им постоянно растял, в една долчинка край Даюнхъ около първите художници постепенно се събрали и други, докато мястото не станало като малко градче, с къщи, градини, магазинчета, ателиета, населени от художниците и техните помощници. Един ден Лао Ши се запътил натам, решен да замени нетрайните рисунки с истинска татуировка и така да впечатли малката групичка от весели момичетата 小姐 с които обичал да се забалява, а най вече едно от тях – хубавата Ян. Когато започнал да разглежда картините изложени пред работилниците на майсторите смайването му било голямо. Какви ли не чудни образи могли да се видят сред тях! Дракони, лъвове, Яю със зъбите като ножици, Дзуочъ със зъбите като шило, Големият Глиган Фънси и още много други. Но най-причудливи му изглеждали странните символи, донесени съвсем наскоро от търговци пътуващи към Далечният Запад. Тези символи изглеждали на Лао Ши като части, отломки от йероглифи и скоро той с учудване разбрал от художника, че са точно това. Знаците носели смисъл, били писменост – странните, недъгави йероглифи на хората от Запада. Възхитен, Лао Ши си избрал най-необикновения от тях и попитал художника, колко ще му струва. На другата сутрин станал рано, изкъпал се със студена вода, както бил го посъветвал художника и отишъл отново, нетърпелив да зарадва окото си с истинска татуировка. След като майсторът изковал с остриетата си знаците върху кожата на рамото му, Лао Ши си тръгнал доволен въпреки болката. Скоро и групичката от весели момичета се възхитила на чудната рисунка, но когато хубавата Ян попитала какво означава написаното, Лао Ши не могъл да й отговори, защото бил забравил да попита художника. Все се канел пак да намине през градчето на рисувачите, но винаги изниквало нещо по-важно и той отлагал посещението си в долчинката. Един ден, тъкмо когато се канел да прекоси Даюнхъ, чул зад гърба си тих, насмешлив глас:
- Не знаеш ли какво пише на рамото ти? Аз също незнам...
Това бил художника. Колкото и да го умолявал Лао Ши, онзи не казвал нищо, само се усмихвал загадъчно и твърдял, че човекът донесъл странните знаци, умрял внезапно, без преди това да разкрие значението им. От този ден Лао Ши загубил желание за вино и веселби, спрял да излиза от квартала в който живеел и скоро даже изведнъж отказал да пресече Даюнхъ дори за да си набави храна и вода. Години наред живял така, само на единият бряг, хората го намирали за странен, помагали му с каквото могат и го запомнили като Човекът от Горната страна на Даюнхъ. Понякога вечер дълго седял край мостчето и гледал близкият отсрещен бряг, където никога, за нищо на света не би отишъл. Последните сведения за него оттогава казват, че отишъл в градчето на художниците и изкарвал оскъдната си прехрана, като гонел и убивал мухите, досадните мухи, летящи навсякъде между картините, пречещи на художниците да рисуват спокойно.
четвъртък, 4 юни 2009 г.
Жабата на Дзе
Живял някога в провинция Съчуан един богат човек на име Дзе. Имал ниви с тръстика, ниви с ориз, отглеждал безброй кучета и планински кози. Всяка година Дзе организирал голям пир в имението си, канел много гости и се събирали толкова хора, че дошлите по-късно трябвало да се задоволят с масите в градината, защото вътре в къщата вече нямало място дори за 女仆 – десетките девойки, които прислужвали на празненството. Храната била в изобилие и всички славели щедростта на стопанина.
Стопапнинът Дзе често обичал да си прави шеги с приятелите си. Понякога нареждал на слугите си да пуснат тихомълком някой дебел смок под масите и се смеел на суматохата после, друг път към края на вечерта (той) влизал за малко в стаята си, а после облечен в новата си жълта копринена дреха събирал кръг от гости около себе си и им задавал някоя гатанка. На отговорилите правилно Дзе давал хубава награда, а провалилите се осмивал заедно със своите свирачи. Тъй като по правило всеки, приближил се при задаването на загадката, трябвало да отговори, не много се осмелявали да влязат в близкият кръг на Дзе. Там отивали само най-умните и най-смелите, защото присмехулните песни на свирачите на Дзе се помнели дълго от тълпата. Онази година и Лао Ши бил там, а мястото му било сред най-добрите. Когато Дзе наместил важно дървената игла в косата си и се прибрал в стаята си, гостите започнали да шушукат. Лао Ши за пръв път присъствал на подобен пир и зачакал с интерес. След малко Дзе излязъл с жълтата си дреха, но нито спрял музиката за да каже нещо, нито пък прекъснал по някакъв начин празненството. Тази година шегата му била друга. Дзе бил наредил да поднесат на гостите по дванадесет блюда, едното от които обаче с развалена храна. След като изчакал да мине малко време, Дзе бавно погладил мустачките си и хитро попитал седящият до него гост дали харесва храната. Онзи отвърнал утвърдително и започнал да хвали готвача, кланяйки се през това време на Дзе. Тогава домакинът се обърнал към следващият гост, после към следващият и така докато не попитал всеки от близкият си кръг. Повечето се държали като първият гост, почтеният аптекар Ци, и не искали да обидят домакина, но някои решили да бъдат откровени и посочили разваленото ястие с почуда. Сред тях бил и Лао Ши, той не се поколебал да покаже искреност към Дзе, както заслужава един достоен приятел. Домакинът кимнал с разбиране и поканил с поклон тези проявили откровеност, след себе си. Минали през дълъг тъмен коридор и излезли в неголяма квадратна градина с квадратно езерце по средата и няколко реда дървени килии отстрани. Лао Ши никога досега не бил идвал в дома на Дзе, но спътниците му останали много изненадани, защото твърдели, че за пръв път виждали подобно място в къщата. А най-учудващо било, че в някои от килиите имало и други хора. Дзе изчакал и последният гост да мине през вратата, а после се обърнал към тях с лукава усмивка:
Останете тук, драги гости, и се наслаждавайте на храната, която слугите ми ще ви донесат! А комуто тя не е по вкуса, ще кажа само, че единственият начин да излезе отттук е да изяде моята жаба!
При тези думи Дзе отново се поклонил, сетне бързо излязъл и само след миг слугите му вече били заковали вратата отвън с дебели дъски и пирони.
Лао Ши намерил празна килия, легнал на одъра и зачакал. Привечер слугите спуснали с въже от покрива на килиите една бамбукова кошница пълна със същата развалена храна от обяд. Хората се нахвърлили върху нея, някои с отвращние извръщали глава, други ядяли едва-едва. По здрач, докато лежал в килията, Лао Ши изведнъж видял пред лицето си жабата. Тя била отвратително грозна, огромна като котка черно-зелена лъскава твар, с малки, пъплещи паразити по гърба. Явно току-що била изскочила от квадратното езеро, защото оставяла мокра следа след себе си. Лао Ши така се ужасил от чудовището, че не успял да издаде дори звук. Жабата изглеждала смразяващо, гледала го отблизо без да шава, а и той я гледал, защото не смеел дори да затвори очи. След малко тя се обърнала и тежко заподскачала обратно към черната вода. Много дни прекарал Лао Ши там и всеки ден виждал за малко жабата. Понякога не изглеждала толкова ужасна, но имало дни в които била направо зловеща. Една сутрин отчаяният Лао Ши извадил ножа си, отрязал парче от крака си, под бедрото, и го изял, стенейки, докато предъвквал окървавеното месо.
Същата вечер жабата щяла да умре.
Тогава мигом отнякъде се появили слугите на Дзе и го извели от квадратната градина. След като излекували крака, му дали магаре и го изпратили по пътя му. На вратата се появил Дзе с един вързоп от жълта коприна и любезно му предложил заслужената награда за изпитанието. Като видял вързопа Лао Ши се потреперал и си поколебал, но с треперещите си ръце приел наградата. После смушкал магарето и си тръгнал.
Живял някога в провинция Съчуан един богат човек на име Дзе. Имал ниви с тръстика, ниви с ориз, отглеждал безброй кучета и планински кози. Всяка година Дзе организирал голям пир в имението си, канел много гости и се събирали толкова хора, че дошлите по-късно трябвало да се задоволят с масите в градината, защото вътре в къщата вече нямало място дори за 女仆 – десетките девойки, които прислужвали на празненството. Храната била в изобилие и всички славели щедростта на стопанина.
Стопапнинът Дзе често обичал да си прави шеги с приятелите си. Понякога нареждал на слугите си да пуснат тихомълком някой дебел смок под масите и се смеел на суматохата после, друг път към края на вечерта (той) влизал за малко в стаята си, а после облечен в новата си жълта копринена дреха събирал кръг от гости около себе си и им задавал някоя гатанка. На отговорилите правилно Дзе давал хубава награда, а провалилите се осмивал заедно със своите свирачи. Тъй като по правило всеки, приближил се при задаването на загадката, трябвало да отговори, не много се осмелявали да влязат в близкият кръг на Дзе. Там отивали само най-умните и най-смелите, защото присмехулните песни на свирачите на Дзе се помнели дълго от тълпата. Онази година и Лао Ши бил там, а мястото му било сред най-добрите. Когато Дзе наместил важно дървената игла в косата си и се прибрал в стаята си, гостите започнали да шушукат. Лао Ши за пръв път присъствал на подобен пир и зачакал с интерес. След малко Дзе излязъл с жълтата си дреха, но нито спрял музиката за да каже нещо, нито пък прекъснал по някакъв начин празненството. Тази година шегата му била друга. Дзе бил наредил да поднесат на гостите по дванадесет блюда, едното от които обаче с развалена храна. След като изчакал да мине малко време, Дзе бавно погладил мустачките си и хитро попитал седящият до него гост дали харесва храната. Онзи отвърнал утвърдително и започнал да хвали готвача, кланяйки се през това време на Дзе. Тогава домакинът се обърнал към следващият гост, после към следващият и така докато не попитал всеки от близкият си кръг. Повечето се държали като първият гост, почтеният аптекар Ци, и не искали да обидят домакина, но някои решили да бъдат откровени и посочили разваленото ястие с почуда. Сред тях бил и Лао Ши, той не се поколебал да покаже искреност към Дзе, както заслужава един достоен приятел. Домакинът кимнал с разбиране и поканил с поклон тези проявили откровеност, след себе си. Минали през дълъг тъмен коридор и излезли в неголяма квадратна градина с квадратно езерце по средата и няколко реда дървени килии отстрани. Лао Ши никога досега не бил идвал в дома на Дзе, но спътниците му останали много изненадани, защото твърдели, че за пръв път виждали подобно място в къщата. А най-учудващо било, че в някои от килиите имало и други хора. Дзе изчакал и последният гост да мине през вратата, а после се обърнал към тях с лукава усмивка:
Останете тук, драги гости, и се наслаждавайте на храната, която слугите ми ще ви донесат! А комуто тя не е по вкуса, ще кажа само, че единственият начин да излезе отттук е да изяде моята жаба!
При тези думи Дзе отново се поклонил, сетне бързо излязъл и само след миг слугите му вече били заковали вратата отвън с дебели дъски и пирони.
Лао Ши намерил празна килия, легнал на одъра и зачакал. Привечер слугите спуснали с въже от покрива на килиите една бамбукова кошница пълна със същата развалена храна от обяд. Хората се нахвърлили върху нея, някои с отвращние извръщали глава, други ядяли едва-едва. По здрач, докато лежал в килията, Лао Ши изведнъж видял пред лицето си жабата. Тя била отвратително грозна, огромна като котка черно-зелена лъскава твар, с малки, пъплещи паразити по гърба. Явно току-що била изскочила от квадратното езеро, защото оставяла мокра следа след себе си. Лао Ши така се ужасил от чудовището, че не успял да издаде дори звук. Жабата изглеждала смразяващо, гледала го отблизо без да шава, а и той я гледал, защото не смеел дори да затвори очи. След малко тя се обърнала и тежко заподскачала обратно към черната вода. Много дни прекарал Лао Ши там и всеки ден виждал за малко жабата. Понякога не изглеждала толкова ужасна, но имало дни в които била направо зловеща. Една сутрин отчаяният Лао Ши извадил ножа си, отрязал парче от крака си, под бедрото, и го изял, стенейки, докато предъвквал окървавеното месо.
Същата вечер жабата щяла да умре.
Тогава мигом отнякъде се появили слугите на Дзе и го извели от квадратната градина. След като излекували крака, му дали магаре и го изпратили по пътя му. На вратата се появил Дзе с един вързоп от жълта коприна и любезно му предложил заслужената награда за изпитанието. Като видял вързопа Лао Ши се потреперал и си поколебал, но с треперещите си ръце приел наградата. После смушкал магарето и си тръгнал.
Лао Ши и Злият Чанг
Лао Ши всяка година участвал в състезанията с лодки по река Уей най-сетне настигнал късмета си. След спечелването на няколко награди той се установил в градчето Люи, близо до Юлин. Купил от един стар човек магазинче за чай заедно с четири коша сушени дорианови ядки и заживял спокойно. Пазарът, на който се намирал магазинът на Лао Ши бил отстрани на площада, а над широките си ръчни двуколки търговците били направили навес от тънки бамбукови пръчки, постлани с кора от платани. Когато валял дъжд множество хора се събирали под навеса за да се предпазят. Обикалял на този пазар и един просяк, когото всички познавали като Злият Чанг. Той бил стар, с тъмна кожа, носел широка островърха шапка и наръч пръчки на гърба си, които превръщал в малка колибка, веднага щом решал че трябва да си почине. Злият Чанг имал лоши очи и ако можел да излъже хората с престорената си усмивка, то никога не могъл да излъже дори и едно куче. Уличните кучета се страхували от него и дори когато им подхвърлял по нещо, вместо обичаното весело боричкане бързали тихомълком да грабнат парчето и заднешком отстъпвали, за да го изядадт другаде. Някои от жителите на Люи смятали, че Злият Чанг всъщност бил много богат от дългите години просия, но криел богатството си пустинята север от Шънси. Други твърдяли, че наистина не знаят нищо за него, но всички познавали малката му палатка от пръчки, както и сламената му шапка.
Един ден през ранният летен месец 六月 завалял проливен дъжд. Търговците прибрали набързо стоките си от пазара, хората се разбягали и изпокрили кой където свари. Дъждът бил дебел като Сиушъ, Огромната Змия и нямало да спре скоро. Започнала да се стича вода и в магазина на Лао Ши, но той дори се зарадвал. От дълго време един голям плъх крадял от ядките и никой не можел да го хване. Сега водата подгонила гризача, той изпълзял отнякъде и тръгнал да бяга. Лао Ши се спуснал след него, но плъхът изскочил навън, между хората под навеса. Тъкмо когато вече го стигнал и вдигнал ръка за да го удари с тояжката си, плъхът се шмугнал в краката на близкостоящият човек. Това бил Злият Чанг и за да не го удари, Лао Ши залитнал и неволно го блъснал навън от навеса, в дъжда. Чанг паднал в разтреперан в калта под присмеха на тълпата. Не искал и да чуе многобройните извинения на Лао Ши, нито уверенията му, че случката е неволна. Станал, избърсал калта от ръцете си и казал на Лао Ши, че щом толкова иска мястото му под навеса, ще го има. После свалил сламената шапка от главата си и я поставил върху главата на Лао Ши. Още на другия ден той започнал да губи в търговските си дела, имал само лош късмет и скоро бил принуден да продаде магазина заедно със стоката, както и малката къща с три стаи и градина отпред, купена наскоро. До зимата Лао Ши нямал дори и най-дребни монети за да плати мястото си в някоя каруца, напускаща Люи. Хората го съжалявали и понякога му давали стари плодове. Останал на площада, до каменните плочи на кладенеца и така и не могъл да даде шапката на Злият Чанг другиму, защото за зла чест оттогава не капнала и капка дъжд.
Лао Ши всяка година участвал в състезанията с лодки по река Уей най-сетне настигнал късмета си. След спечелването на няколко награди той се установил в градчето Люи, близо до Юлин. Купил от един стар човек магазинче за чай заедно с четири коша сушени дорианови ядки и заживял спокойно. Пазарът, на който се намирал магазинът на Лао Ши бил отстрани на площада, а над широките си ръчни двуколки търговците били направили навес от тънки бамбукови пръчки, постлани с кора от платани. Когато валял дъжд множество хора се събирали под навеса за да се предпазят. Обикалял на този пазар и един просяк, когото всички познавали като Злият Чанг. Той бил стар, с тъмна кожа, носел широка островърха шапка и наръч пръчки на гърба си, които превръщал в малка колибка, веднага щом решал че трябва да си почине. Злият Чанг имал лоши очи и ако можел да излъже хората с престорената си усмивка, то никога не могъл да излъже дори и едно куче. Уличните кучета се страхували от него и дори когато им подхвърлял по нещо, вместо обичаното весело боричкане бързали тихомълком да грабнат парчето и заднешком отстъпвали, за да го изядадт другаде. Някои от жителите на Люи смятали, че Злият Чанг всъщност бил много богат от дългите години просия, но криел богатството си пустинята север от Шънси. Други твърдяли, че наистина не знаят нищо за него, но всички познавали малката му палатка от пръчки, както и сламената му шапка.
Един ден през ранният летен месец 六月 завалял проливен дъжд. Търговците прибрали набързо стоките си от пазара, хората се разбягали и изпокрили кой където свари. Дъждът бил дебел като Сиушъ, Огромната Змия и нямало да спре скоро. Започнала да се стича вода и в магазина на Лао Ши, но той дори се зарадвал. От дълго време един голям плъх крадял от ядките и никой не можел да го хване. Сега водата подгонила гризача, той изпълзял отнякъде и тръгнал да бяга. Лао Ши се спуснал след него, но плъхът изскочил навън, между хората под навеса. Тъкмо когато вече го стигнал и вдигнал ръка за да го удари с тояжката си, плъхът се шмугнал в краката на близкостоящият човек. Това бил Злият Чанг и за да не го удари, Лао Ши залитнал и неволно го блъснал навън от навеса, в дъжда. Чанг паднал в разтреперан в калта под присмеха на тълпата. Не искал и да чуе многобройните извинения на Лао Ши, нито уверенията му, че случката е неволна. Станал, избърсал калта от ръцете си и казал на Лао Ши, че щом толкова иска мястото му под навеса, ще го има. После свалил сламената шапка от главата си и я поставил върху главата на Лао Ши. Още на другия ден той започнал да губи в търговските си дела, имал само лош късмет и скоро бил принуден да продаде магазина заедно със стоката, както и малката къща с три стаи и градина отпред, купена наскоро. До зимата Лао Ши нямал дори и най-дребни монети за да плати мястото си в някоя каруца, напускаща Люи. Хората го съжалявали и понякога му давали стари плодове. Останал на площада, до каменните плочи на кладенеца и така и не могъл да даде шапката на Злият Чанг другиму, защото за зла чест оттогава не капнала и капка дъжд.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
