Когато привършил изучаването на коаните при преподобният Тодзъ, Лао Ши почувствал вътрешна сила и решил да се насочи към чудната и непозната земя Синдзян. Там той се надявал да види нещо невидяно и може би да създаде свой собствен коан. Близо до Каочан решил да спре и да посети Хилядата пещери на Буда. Да, но така загубил пътя, че вървял прекалено дълго, преди да разбере грешката си. Така стигнал до Тяншан, а после и до Такла-макан, но съвсем не бил отчаян, напротив, духът му бил бодър, а мисълта – ясна. Мнозина го предупреждавали да не влиза в пустинята, някои се надсмивали над самоувереността му на човек, вярващ че може да говори с пясъка, или солената, лунна вода на Айдинху*. Лао Ши навлязъл в пустинята полека, като мъдър човек. Пестил водата и припасите си, следял нощем звездите, грижил се добре за камилите и най-важното – записвал си внимателно всяка по-интересна находка или случка. Когато вече решил да се връща, изведнъж забелязал в далечината някаква купчина. Въздухът трептял и я правел гъвкава, като гърба на разярен, прозрачен як. Лао Ши се поколебал, но решил да се върне и какво било учудването му, когато открил не просто купчина камъни, а малка къщичка, не по висока от метър, изградена от плоски камъни, поставени просто един върху друг, без никаква спойка помежду им. Огледал се на всички страни и осъзнал, че се намира в напълно пуст, малък, почти миниатюрен каменен град. Имало улици, изкусно прикрити от пясък, домове оградени от сухи тръни, землянки, в който сега живеели само сурикати. Градът бил дотолкова завършен, че имало дори и малък амфиетеатър, по скоро дупка с концентрични стъпала, водещи до кръг с червена земя на дъното. Лао Ши ахнал и започнал точно и последователно да записва всичко видяно. Изчакал няколко дни, за да види дали някой ще дойде, но накрая решил, че водните запаси са прекалено малко. Когато си тръгвал, погледът му спрял на един комин, чийто най-висок камък бил разместен и вятърът скоро щял да го събори съвсем. Наместил го внимателно и си тръгнал. Когато се върнал в зелените покрайнини на Дънсян спрял да се почине и започнал тревожно да разказва на хората за видяното в пустинята. Най-много го измъчвал въпроса кой живее в този град. Но тази мисъл висяла самотно, като току- що одрана пустинна лисица, на която дори и една едничка мушица не искала да кацне.
Малцина обърнали внимание на думите му и затова той решил да събере последователите си и да се върне отново там. Летописите казват, че три пъти Лао Ши безуспешно опитвал да намери мястото.
Още дълго той обикалял Такла-макан отвсякъде и все разпитвал пътниците, прекосяващи пясъците. След време, останал стар и сам, само с неколцина от най-верните си другари и все така измъчван от въпроса кой, кой живее там, решил да направи поне бледа карта от бледите си, сухи спомени. Една сутрин я намерили под възглавницата му и после, през оставащата есен, с почуда и колебливост другарите му се опитвали да запазят нещо от нея. После дошла зимата, а напролет всеки тръгнал по пътя си и вятърът скоро изтрил следите.
Така незнайното място в Такла-макан било наречено Градът на Лао Ши.
