Когато привършил изучаването на коаните при преподобният Тодзъ, Лао Ши почувствал вътрешна сила и решил да се насочи към чудната и непозната земя Синдзян. Там той се надявал да види нещо невидяно и може би да създаде свой собствен коан. Близо до Каочан решил да спре и да посети Хилядата пещери на Буда. Да, но така загубил пътя, че вървял прекалено дълго, преди да разбере грешката си. Така стигнал до Тяншан, а после и до Такла-макан, но съвсем не бил отчаян, напротив, духът му бил бодър, а мисълта – ясна. Мнозина го предупреждавали да не влиза в пустинята, някои се надсмивали над самоувереността му на човек, вярващ че може да говори с пясъка, или солената, лунна вода на Айдинху*. Лао Ши навлязъл в пустинята полека, като мъдър човек. Пестил водата и припасите си, следял нощем звездите, грижил се добре за камилите и най-важното – записвал си внимателно всяка по-интересна находка или случка. Когато вече решил да се връща, изведнъж забелязал в далечината някаква купчина. Въздухът трептял и я правел гъвкава, като гърба на разярен, прозрачен як. Лао Ши се поколебал, но решил да се върне и какво било учудването му, когато открил не просто купчина камъни, а малка къщичка, не по висока от метър, изградена от плоски камъни, поставени просто един върху друг, без никаква спойка помежду им. Огледал се на всички страни и осъзнал, че се намира в напълно пуст, малък, почти миниатюрен каменен град. Имало улици, изкусно прикрити от пясък, домове оградени от сухи тръни, землянки, в който сега живеели само сурикати. Градът бил дотолкова завършен, че имало дори и малък амфиетеатър, по скоро дупка с концентрични стъпала, водещи до кръг с червена земя на дъното. Лао Ши ахнал и започнал точно и последователно да записва всичко видяно. Изчакал няколко дни, за да види дали някой ще дойде, но накрая решил, че водните запаси са прекалено малко. Когато си тръгвал, погледът му спрял на един комин, чийто най-висок камък бил разместен и вятърът скоро щял да го събори съвсем. Наместил го внимателно и си тръгнал. Когато се върнал в зелените покрайнини на Дънсян спрял да се почине и започнал тревожно да разказва на хората за видяното в пустинята. Най-много го измъчвал въпроса кой живее в този град. Но тази мисъл висяла самотно, като току- що одрана пустинна лисица, на която дори и една едничка мушица не искала да кацне.
Малцина обърнали внимание на думите му и затова той решил да събере последователите си и да се върне отново там. Летописите казват, че три пъти Лао Ши безуспешно опитвал да намери мястото.
Още дълго той обикалял Такла-макан отвсякъде и все разпитвал пътниците, прекосяващи пясъците. След време, останал стар и сам, само с неколцина от най-верните си другари и все така измъчван от въпроса кой, кой живее там, решил да направи поне бледа карта от бледите си, сухи спомени. Една сутрин я намерили под възглавницата му и после, през оставащата есен, с почуда и колебливост другарите му се опитвали да запазят нещо от нея. После дошла зимата, а напролет всеки тръгнал по пътя си и вятърът скоро изтрил следите.
Така незнайното място в Такла-макан било наречено Градът на Лао Ши.
...като гърба на разярен, прозрачен як... Супер!
ОтговорИзтриванеНа мен винаги ми е мъчно за Лао Ши, защото не осъзнава как със собствената си глупост прецаква нещата, но много страда от това, че нещата внезапно и мистериозно са се прецакали. Освен това е чистосърдечен и добронамерен, което може би само по себе си е достатъчно, за да му съ-чувствам.
ОтговорИзтриванеИ накрая разбира, че в този "открит" от него град, живее единствено и само той.
ОтговорИзтриванеТо май най-съкрушителното откровение, което може да се стовари на главата на човека, е че е сам. Винаги, навсякъде, във всичко и с всички.
ОтговорИзтриванеМай ставам все по-оптимистична :-))
Представяш ли си само какви чудни градове има, но само с по един жител?
ОтговорИзтриванеКакви неоткрити градини с по едно канарче в тях и какви неизследвани континенти, само с един обитател върху им?
Мен, лично, това ме плаши. Плаши ме, че всеки един от нас може да открие планета и тя все да си остава неоткрита.
Какво, прочее, е откриване? Да узнаеш, че нещо съществува. С което да му дадеш съществуване, каквото то допреди това не е имало. Колчем я откриеш, твоята планета, тя вече е открита, от теб и за теб. Какво от това, че може за мен да си остане неоткрита? Може пък и аз един ден да я открия. Или да не я открия. Не се плаши. Така или иначе не можем да обхванем необхватното. :-)
ОтговорИзтриванеАз тука много съм се замислила. Защо му е на някого и с какво право ще ходи да си пъха носа в други градове. Пък и да иска да знае живее ли някой там и кой точно. Това дори много го тревожи по неясна за мен причина. Че и събира хора за каузата си. Естествено, че ще остане сам и стра с тези налудничавост.От друга страна ми е мъчно, дето човек намира толкова малко последователи... Хората не се обединяват много-много около каузи.
ОтговорИзтриванеА това изречение ми е напълно неясно:
ОтговорИзтриванеЕдна сутрин я намерили под възглавницата му и после, през оставащата есен, с почуда и колебливост другарите му се опитвали да запазят нещо от нея.
Всяка дума ми е въпросителна. Добре де, почти всяка.
Става въпрос за смисъла на картата, но никой не успял да го запази. Сега ми хрумва как християните "запазваме" смисъла на една друга карта, водеща до едно друго място в едно невъзможно пътуване.
ОтговорИзтриванеС яйца и козунаци, в баница и червено вино, с пращяши от бири и кебапчета трапези, с няколко дъски свалени от тавана и покрити с вестници, върху които се нареждат тави с меса, легени със салати и тенджери с чорба. Запазват спомена за смисъла на някаква "карта" с поднасяне на храна и напитки, а също така пешкири, кърпи, обредни погачи, дребни сладки и бонбончета "Детска радост". Домът на спомена е там, където възгласите "Христос Воскресе" и "Честито Рождество" преминат във " Е, хайде наздраве!" Няма да бъда още по-циничен, въпреки че мога и няма да излъжа...
Ето как стават нещата. Там е отговора на въпроса "Защо му е на някого и с какво право ще ходи да си пъха носа в други градове".
Отговора е в менюто.